Надникнал момъкът в пропастта и поклатил глава.

— Не — рекъл той, — ако ще живея, нека да живея вечно, а да умра можех и там, откъдето съм дошъл.

Тръгнал той по-нататък. Преминал цялата земя, стигнал до морето. Поразходил се по брега — не знаел накъде да тръгне. Вървял ден, вървял два — нищо не се виждало. На третия ден гледа — нещо блести в далечината. Приближил се повече — видял пред себе си кристален дворец. Обиколил момъкът двореца, но не можал да намери врата. Мъчил се, мъчил се, най-сетне съгледал малка ивица светлина. Сетил се, че това може да е вратата, и натиснал с всичка сила. Вратата се отворила. Влязъл вътре и какво да види — лежи девойка с такава красота, че самото слънце би й завидяло, ако я видеше. Много се харесала девойката на момъка, пък и той се харесал. Момъкът попитал:

— Хубавице, не знаеш ли място, където да не се умира? Искам да избягам от смъртта.

— Такова място няма — отвърнала девойката. — Защо ще търсиш напразно? Остани с мен!

Момъкът рекъл:

— Не съм търсил теб, търся място, където да не се умира, иначе щях да остана там, откъдето съм дошъл.

Девойката казала:

— Земята си иска своето, ти сам ще пожелаеш смъртта. Погледни ме и кажи — на колко съм години?

Момъкът я погледнал: нейната млада снага, нейните алени като трендафил бузи били така прекрасни, че той съвсем забравил за смъртта.

— Най-много на петнадесет години — рекъл той.

— Не — отговорила девойката, — аз съм родена в първия ден от сътворението на света. Името ми е „Красота“ и аз никога не ще остарея и никога не ще умра. Ти би могъл да останеш с мене, но сам няма да поискаш — земята ще те призове.

Момъкът се заклел, че никога не ще я напусне.

Заживели те заедно. Годините преминали като миг. Много неща се изменили на земята. Мнозина измрели, обърнали се в прах, мнозина се народили, земята променила лицето си, но момъкът не забелязвал как лети времето. Девойката била все така прекрасна, а той — все така млад. Преминали хиляди години. Домъчняло на момъка за родината му. Един ден той рекъл: