— Искам да отида и да навестя майка си и моите близки.

Девойката отвърнала:

— От тях вече и кости не са останали в земята.

— Какво говориш ти! Всичко на всичко са се изминали три-четири дни, откак съм тук, какво е могло да им се случи?

Девойката рекла:

— Аз нали ти казах — земята си иска своето. Добре, върви, но каквото и да ти се случи, сам ще си бъдеш виновен.

Дала му тя три ябълки и му казала да ги изяде, когато се разтъжи.

Сбогувал се момъкът с нея и тръгнал. Вървял, вървял, гледа — пред него е скалата, на която бил преди гарванът. Цялата пропаст под нея била пълна с пух, а и гарванът лежал там, съвсем изсъхнал. Притъмняло пред очите на момъка, понечил да се върне назад, но не го пускала вече земята, теглела го напред. Продължил по-нататък, гледа — всред полето стои еленът, рогата му опират в небето, а самият той умира. Разбрал момъкът, че много време се е минало оттогава, откак е излязъл от къщи. Тръгнал още по-нататък, стигнал до родното си място, но не намерил ни близки, ни познати. Питал хората за майка си, но никой не бил чувал дори за нея. Скитал се сам и никой не го познавал. Срещнал най-сетне един старец и му разказал кого търси. Старецът рекъл:

— Тази жена, както съм чувал от деди и прадеди, е живяла някога, но как може нейният син да е още жив?

Разчуло се навсякъде за момъка. Какво ли не приказвали за него? Гледали го като някакво чудо!

Бродил момъкът сам-самичък. Омръзнало му. Отишъл на мястото, където бил някога неговият роден дом, и намерил само развалини, обраснали с изсъхнал вече мъх. Спомнил си за своята майка, за детството си, за своите другари и се натъжил. Решил да изяде ябълките, които му дала девойката от кристалния дворец. Извадил едната ябълка, изял я и в същия миг му пораснала дълга бяла брада. Изял втората ябълка — колената му се подкосили, превил се на две и паднал от немощ на земята. Лежал, без да може да мръдне ни ръка, ни крак. Извикал тогава едно момче, което минавало край него: